Животът на сенките

 След срещата с бай Боре Архен се прибра в къщи. Обстановката не беше много очароваща: Децата се караха кое точно детско да пуснат и по кой канал, така че дистанционното не можеше да си намери нито място, нито „собственик“. Жена му шеташе в кухнята и това не я правеше най-щастливата жена на света. Той се чудеше дали да остане с изнервените си деца, да се опита да ги изведе в парка, да помага на жена си, или да намери все пак начин да мине през вратата, за да се срещне със Началника и да разбере от него още, за да може да се погрижи за новия мечоносец. Колкото и да му се искаше последното, той не виждаше начин да се изпълни, поне не точно сега.
 „Спасението“ дойде от неочакван източник: Обадиха се баба и дядо, тоест родителите на жена му и предложиха да дойдат, за да ги изведат на разходка в Борисовата градина – щяло да има някакъв детски празник, безплатни всякакви неща... Така че Мери остави готвенето и шетането „за после“ и започна да приготвя децата за излизане. Три деца не са малко и докато се справи, баба и дядо вече бяха на вратата. Отказаха да влязат, за да не загубят слънчевата част на деня (все пак беше истинска софийска зима) и излязоха с не малко шум и ентусиазъм.

 Едвам дочакал тяхното тръгване, Архен се запъти към вратата. Мислите му отново се раздвоиха: искаше му се децата да са с него и да минат през вратата и да използва меча си, искаше му се същото и за съпругата му... Същевременно знаеше, че ако не потърси помощ, не би могъл да е полезен с нищо на бай Боре.
*
 На вратата на палатката стояха войните, които бяха и миналия път. Те му кимнаха да влиза. Той влезе и вътре беше само началника на войската. Архен коленичи, както миналия път и каза:
– Не зная как да се обръщам към тебе. Зная че ти си началникът, вероятно си генерал или по-висок чин? Моля те да простиш моето невежество и да ме упътиш как е правилно да се обръщам към тебе.
– Наричай ме Емануил – отговори Началникът на армиите.
– По малко име? Няма ли да е нахално?
– Аз виждам всичко, което е в сърцето ти – му отвърна Емануил. – Ти можеш да се обръщаш към мене по име, понеже аз виждам сърцето ти и зная, че ти наистина ме почиташ. Но да продължим по въпроса, за който си дошъл.

И без да го изчака да каже какъв е въпроса, той продължи:
– Ела да ти покажа нещо важно!

Преди да може да отговори каквото и да е, те двамата се озоваха в същото кафене, в което сутринта той говореше със бившия вече пияница. Учудването му премина във удивление когато видя себе си да обяснява на бай Боре за меча и за мира.
– Ти ни върна във времето?
– Да, искам да ти покажа нещо. Гледай внимателно.

Чак тогава Архен обърна внимание на сенките, които бяха като че навсякъде в кафенето. Те бяха разпръснати между хората и усърдно се стараеха да им влияят. Архен не им беше обърнал нужното внимание, понеже те стояха или зад гърба му, или там където той трудно би могъл да ги забележи.
– Виж какво правят – каза Началникът.

Оръжията им бяха не по-малко зловещи от техния вид. Имаха мечове, копия, лъкове и стрели. Чакаха и наблюдаваха внимателно: ако някой започваше да внимава в думите на Архен, които той казваше, сенките веднага го атакуваха. Атакуваха го в неговите най-слаби страни. Те не бяха случайно там. Бяха дошли след като им беше съобщено, че в кафенето има мечоносец. Това беше нещо като частична мобилизация и те се озоваха там за броени секунди. Някои други просто обикаляха и търсеха жертви.

Когато атакуваха някой, той започваше да прилича все повече и повече на тези, които го атакуваха. Променяше се много бързо. Ако го оставеха на мира, човекът малко по малко възстановяваше предишния си образ, но те рядко оставяха някого на мира. Изглежда тяхна постоянна цел беше да вършат нещо против който и да е човек.

„Толкова са отвратителни – мислеше си Архен. – За каква ли кауза биха могли да се бият? И с каква цел атакуват тези мъртви хора? Изглежда доста неразумно...“

– Това е армията на злото – прекъсна мислите му Началникът на войската. – Те воюват защото така им е заповядано от техния началник. Считат, че ако унищожат повече хора, това ще повлияе на тяхната съдба. А тя е съдбата на осъдени: За тях няма никаква милост, никаква пощада. Това наистина ги разярява, но с това не променят съдбата си. Затова създателя на армията даде власт на своята армия над всички сенки и те не могат да ти направят нищо, докато твоето въоръжение е върху тебе. Ако обаче свалиш въоръжението си, то те могат дори да те убият.
– Възможно е да загубя живота, който имам?
– Да, напълно е възможно, но не и докато имаш въоръжението си. Тъй като то не е от желязо, а е направено на мястото, което ти видя, то няма нужда да бъде сваляно нито денем, нито нощем. Така сенките няма кога да те атакуват. Въпреки това не рядко те атакуват мечоносците, които днес знаят много малко за мене, за битката, за сенките и за оръжието си. Също така малцина от тях са идвали, за да бъдат обучени, а някои са идвали само по няколко пъти за целия си живот. – и сякаш за да изпревари въпроса му, Емануил каза: – Те идват много рядко при мене, постоянно са заети с различни свои дейности: Организират си групи по интереси или според каквото си мислят, че е правилно да правят. Те са си направили свои собствени правила. Много мечоносци, на които не им е дадено да водят другите, водени от гордост и от желание да са начело на моята армия, си измислиха най-различни правила и закони, които нито аз, нито Господарят на армията са издавали или дори мислили да издадат.
– За какво са им правила, от които няма полза, нито победа? – почти разгневен от нахалството на тези хора, попита Архен.
– Тези правила им помагат винаги да стоят начело. Докато хората се съобразяват със техните правила, те забравят моите заповеди. Освен това техните заповеди са далеч по-лесни за изпълнение, понеже са свързани със това, което е от този свят, в който живееш. Тези хора, макар никога да не съм ги поставял за началници на войската, поставиха сами себе си и не само това, но и убедиха останалите да ги следват. Останалите ги следват вече много поколения, понеже техните изисквания са прости, макар да са опасни и дори смъртоносни.

Ти и хората като тебе сте повикани за този ден и час, за да върнете моите войни към моите заповеди. Защото без моите заповеди не може да оживее човек. Помисли сам: Този който е създал този меч, за да оживяват хората, не би ли издал добри заповеди, които да носят полза за хората? За съжаление тази истина е скрита за много от моите войни.
 Затова сенките днес имат предимство и те се възползват всячески от него. Всеки войн, който изпълнява заповеди на хора, които са поставили сами себе си, без да са обучени и без да им е дадено, стават лесна плячка за сенките. Нека да ти покажа.

След тази дума те се озоваха на друго място, което много приличаше на затвор, който беше много странен затвор – всички врати и прозорци се отваряха автоматично щом който и да е се доближеше към тях, независимо дали е затворник или надзирател. Никой от затворниците обаче не смееше да се доближи до вратите. Най-странното беше, че затворниците бяха мечоносци.
– Това място реално ли е? – попита Архен.
– Това място е реално, по-реално от света в който живееш. Всичко, което ти показвам е по-реално от твоя свят. Защото този свят, в който живееш, е временен – той ще свърши в деня на голямата битка, а там където съм аз е мястото, където е създаден твоя меч, както и мечовете на всички останали войни. Това място е място на живот, който не може да бъде отнет. В онзи ден всички, които днес побеждавате в моите битки, ще придобиете този живот, който не може да бъде отнет от вас. Ти и сега го имаш, но сега трябва да се биеш, за да го опазиш, а тогава няма да се налага да го пазиш от никого.

Има и още нещо: Има заплата, която получаваш, ако си мой войн. Няма как да я употребиш в твоя свят, но когато дойде моя свят, тя ще бъде твоя. Но сега виж затворниците, те са мечоносци като тебе. Виж, че никой не ги държи тук, където са. Те сами се пазят.
– Що за затвор е това?
– Надзирателите са сенките. Те са наранили очите на тези мечоносци, така че те не виждат, какво се случва. След това са ги заплашили, че ако мръднат от местата си ще загубят живота си и ще им бъде отнето всичко. Така че те стоят.
– Не мога ли да ги освободя просто като вляза вътре и им кажа истината?
– Опитай! – бяха думите на Началника.

Архен влезе в една килия, където двама мечоносци лежаха на леглата си. Те имаха нещо като покривало сложено на очите си.
– Здравейте! – ги поздрави той.
– Кой си ти? – попита единият.
– Казвам се Архен – отговори той. – Искам да ви помогна да прогледнете и да излезете от този затвор.
– Човече, за какъв затвор говориш ти? Това не е никакъв затвор, а е болница. Ние се лекуваме, понеже бяхме наранени в очите. Казаха ни, че лечението ни скоро ще приключи и ще можем да си ходим вкъщи.
– Братя, изглежда, че нещо бъркате, понеже мястото в което сте в момента е истински затвор, само където вратите не са заключени, а са отворени и аз мога да ви изведа точно сега оттук.
– Ти как попадна тук? – го попита другия.
– Началникът на армията ме доведе до тук, за да ми покаже това място и аз пожелах да вляза и да ви помогна.
– Това, което казваш е нелепо! – възмути се първият. – Началникът на армията е тук с нас и ние получаваме заповедите си от него. Той знае, че сме тук и че сме  готови да се бием веднага щом оздравеят очите ни. Затова ни е дал най-добрите лекари, за да ни излекуват възможно най-бързо.

Архен не можеше да повярва, че чува такива странни думи от устата на тези хора. Чудеше се какво да им каже...Нима нямаше надежда за тях? Тогава отиде до единия и понечи да махне покривалото от очите му. Човекът наистина се разяри и се развика:

– Сестра, сестра! Тук има някакъв луд, който се прави на доктор и иска да махне лечебното покривало!

В стаята моментално влетя пред стената една сянка, която погледна Архен със ненавист и презрение, но каза със мек женски глас:
– Този господин сега си отива, ние извикахме охраната и сега ще бъде изхвърлен.
 И като се обърна към Архен изсъска:
 – Бихте ли напуснали, господине!
– Хей, хора, това не е никаква сестра, това е една сянка! Тя е ваш враг и не ви лекува, а иска да ви убие! Чувате ли ме, хора!
 Тогава и другия се развика:
– Охрана, охрана! Тук има някакъв луд, махнете го от нас! Може да ни нарани, а ние не можем да го видим!

Архен тръгна да им казва, че той е мечоносец като тях, но Началникът на войската, който беше застанал точно до него от дясната му страна, постави ръката си на рамото му и му каза:
– Няма смисъл, те не ти вярват, понеже когато позволиха на врага да им нарани очите, те вече виждат с други очи – очите им са като на сенките. Въпреки това сенките трябва да ги покриват, понеже ако могат да се видят,  мечоносците биха се сетили, кои са в действителност. Тогава биха си помогнали един на друг.
– Как?
– Мечовете – те могат да помагат в ден на нужда.
– Тогава не мога ли просто да отида и да ги пробода в очите и те ще виждат?
– Не, не може да стане така, понеже мечът може да служи само на тези, които желаят неговата помощ. Сега не можеш да направиш нищо повече. Но ще дойде време, ако ми позволиш да те обуча, когато ще можеш да им помогнеш. Ела! Да вървим!

С тези думи те се отдалечиха от затвора  и се намериха отново в палатката. Началника продължи:
– Не спирай да идваш. Колкото по-често го правиш, толкова по-бързо ще бъдеш обучен. Също така идвай просто, за да бъдем заедно, без някаква особена причина. За мене е голяма радост когато идваш тук, никога не забравяй това.
– Не си ли прекалено зает, за да ми отделяш толкова много време? Как ще обучиш всички, ако прекарваш толкова време само с мене?
– Ще разбереш това по-късно. Сега отивай, имаш да вършиш работа.

Въпреки, че не беше спомената дори и една дума за бай Боре и за нуждата на Архен да разбира повече, за да му бъде полезен, по някакъв начин Началникът му беше отговорил на всички негови въпроси и освен това беше прибавил неща, за които той не беше питал. Сега наистина се чувстваше подготвен за срещата.

Първи приятели

  Срещата с бай Боре премина повече от добре: Дори се превърна в приятелство. Те често се срещаха и говореха за нещата от света на мечовете, какво казва и мисли началника по даден въпрос, как да направят това или онова. Изненада за Архен беше, когато на една от срещите им дойдоха двете деца на неговия нов приятел. Деца? Те бяха на негова възраст, но така или иначе бяха деца на Боре. Когато видели решителната промяна в живота на баща си и когато той им обяснил, доколкото можел, за причината да я има тази промяна, те решили да дойдат, за да видят човека, който направил толкова много за техния баща, без да поиска нито един лев за това, нито някакви ползи и облаги.
 Сенките както винаги обикаляха наоколо, но властта на мечоносците им пречеше да се доближат достатъчно близо, за да пречат. Срещата мина добре и Ваня и Димитър, както се казваха децата му, пожелаха пак да дойдат, за да научат повече за всичко, което беше станало и също за мечовете, въоръжението, и  сенките.

 Те доведоха своите деца и също съпрузите си. Всички бяха като малки деца, които задаваха своите въпроси, точно както Архен в началото. Всички те станаха мечоносци за по-малко от месец от първата им среща. Архен продължаваше постоянно да ходи в палатката на военачалника и научаваше все нови неща.
*
 За съжаление неговото семейство се чувстваха особено пренебрегнати и започнаха открито да го обвиняват, че ги е оставил, за да върши някакво си въображаемо добро, за външни хора, а тях е забравил. Това наскърбяваше много нашия приятел, но той не знаеше, какво може да направи за тях, без да остави тези, които вече бяха истински мечоносци и имаха нужди, които само той на този етап можеше да посрещне. Или поне той така си мислеше...

 Пратениците

 Това се случи на 3-ти март, националният празник на страната. Тъй като всички искаха да ходят в парка, за да се разходят, то той реши, че сега е време да бъде с тях. Отиде и изтегли пари от банкомат, върна се, взеха такси и право в Борисовата градина. Детския кръг отдавна не беше за тях, затова отидоха на езерото Ариана и там се забавляваха – пуканки, децата скачаха на батут въпреки лошото време, пиха бира, ядяха пържени картофи и кебапчета – нищо особено, но той знаеше, че децата му копнееха за време с него и той се постара да бъде с тях. Седяха на масата и говореха за обикновени неща. Той не засягаше по никакъв начин така болезнената за всички вече тема.
 Тогава дойдоха двама мечоносци, които седнаха от двете страни на Архен. Той се усмихна и ги поздрави. Те също. После обаче осъзна, че неговите деца и жена му не виждаха нищо. Това го стъписа: „За какво беше необходимо точно сега да дойдат? Явно че бяха от онова място с военния лагер, но какво правеха те тука?“

– Дойдохме, за да ти кажем нещо важно от Началника на армиите – направо казаха те. – След малко тук ще дойде група хора, на които ти трябва да разкажеш и да свидетелстваш това, което ти беше открито.
– А какво ще стане със семейството ми? Та аз дойдох тука, за да бъда с тях. Няма ли да ги обида прекалено много, ако точно сега ги оставя?
– Ако искаш да бъдеш истински войн-победител, то по-важното е да се покориш, отколкото да се самосъжаляваш! – му отговориха те и добавиха: – Няма време, групата вече идва!

Архен се колебаеше може би за първи път в живота си точкова много. Не знаеше, дали едно подобно действие не би означавало жена му да го напусне завинаги и ... Мислите му бяха объркани. Децата, какво ще кажат всички, а работата...
 Тогава го видя. Началникът на войската стоеше малко по-настрана. Той посочи с ръка в определена посока и Архен погледна натам: Това бяха група тинейджъри, които ръкомахаха и когато приближиха, той видя, че бяха глухонеми. Бяха усмихнати, говореха си нещо със жестове и много не обръщаха внимание на чуващите – те бяха свикнали, че чуващите не се интересуват много от тях. Емануил просто кимна с глава по посока на децата и Архен ясно разбра, че те бяха неговата задача. Погледна семейството си, после пратениците. Те все още стояха от двете му страни и също очакваха неговата реакция. Емануил беше съвсем близо до децата, но те не го виждаха. Някак си обаче го усещаха, понеже започнаха с поглед да търсят кой е до тях, ако и да не го виждаха.

– Ей сега се връщам – каза нашия приятел на семейството си и с бърза крачка тръгна към групата.

 По пътя обаче се сети, че не знае езика на глухонемите. Това го обърка малко но реши, че щом му е заповядано, то Началникът вече е решил този проблем. И беше прав – там вече имаше няколко мечоносци, като двама от тях наистина знаеха техния език. Те се опитваха да говорят вече с тях, но някак думите им явно не впечатлиха много настроените за забавление деца. Архен придоби решителност, когато видя, че всичко вече е било приготвено. Помоли един от тези, които говореха на езика на глухонемите, да превежда, и вдигна високо ръка и помаха. Децата, виждайки високо вдигнатата ръка се загледаха в него. Той започна с тези думи:

– Приятели, моля ви да отделите малко време, защото днес съм изпратен до вас, за да ви кажа много важни неща. Те са толкова съществени, че от тях зависи цялото ви бъдеще.

 Тинейджърите се плашат от думата бъдеще. Те нямат опит като възрастните, и ако и да са млади и живота да е пред тях, както се казва, се плашеха от всички тези неща, за които само бяха чували и виждали от родителите си и от познатите си, но не бяха ги преживяли. Така че когато спомена бъдеще, те се заслушаха. Архен продължи да свидетелства за всичко, което знаеше. Те стояха и слушаха.
 Тогава Архен видя Началникът на войнствата, да ходи между децата. В десницата му имаше меч излъскан и блестящ, който изглеждаше плашещ и същевременно много желан. Той вървеше и от време на време спираше и пробождаше право в сърцето някое от децата. Някои от тях бяха докосвани и по ушите и по езика.

 След двадесетина минути обстановката беше коренно различна: Някои от децата радостно викаха с цяло гърло, че могат да чуват и да говорят, други просто плачеха, някои са прегръщаха. Тогава видя Антон. Той го беше последвал от масата, но баща му не го видя поради огромното напрежение, което изпита. Антон стоеше най-отзад. Както помните, точно той се колебаеше и не знаеше как да приеме думите на баща си. Сега това, което виждаше го убеди напълно в истинността на бащините му думи. Емануил мина покрай него, погледна към Архен, усмихна се и прободе право в сърцето най-големия му син. Детето придоби велико въоръжение. Над половината от всички деца станаха мечоносци в този ден. Някои получиха и този подарък да чуват и да говорят.
*
 Антон стана истински помощник на баща си както за работата с мечоносците, така и в къщи, където постоянно защитаваше баща си и обясняваше на майка си и на брат си и сестра си истината за живота, за вратата, за Емануил. Те му се чудеха, но не смееха да му се сърдят, нито да го карат да мълчи, понеже виждаха в думите му мъдрост, която ги смълчаваше.

 Твърде много грижи

 Работата по грижата за тези хора натисна Архен и той не знаеше какво да прави. Вече си беше създал навик постоянно да отива при Началника на армията и виждаше резултатите от това общуване.
 Той мина през вратата и отиде в палатката. Там го чакаше Емануил. Архен извади меча си, коленичи и го подпря пред себе си.

– Ела – му каза господарят на войнствата. – Виждам, че многото работа те тревожи. Време е да те науча да споделяш отговорността с останалите мечоносци.

После го изведе навън и вървяха по една пътека, докато стигнаха едно езеро. Езерото беше извънредно спокойно. В него се къпеха много деца, радваха се, пръскаха се с вода и се забавляваха. Всичко беше спокойно.

После в  другия край на езерото се отчупи една голяма планина и падна в езерото. Там нямаше никой, но тя предизвика голяма вълна. Никое от децата не я видя, понеже бяха вътре във водата и бяха концентрирани във играта си. Отстрани, на брега стояха техните надзиратели. Те също не видяха нищо, понеже обсъждаха някакви стратегии, някакви планове, как да построят големи зали, където децата да бъдат в безопасност, когато са заедно.
 Вълната приближаваше, а след нея още една, и още една. Архен искаше да извика, за да накара надзирателите да извадят децата от езерото. Емануил го погледна и той си спомни историята със затвора и реакцията на затворниците.  Очите му се напълниха със сълзи. Началникът на войнствата също имаше очите си пълни със сълзи. Той каза:

– Това, което виждаш се случва точно сега на земята. Това не са само тези деца, а има много други като тях. Езерото, което виждаш не е добро място за моите деца. Надзирателите го разбират, но им е по-лесно, за да не се налага да полагат много грижи, затова са ги оставили просто да се забавляват. Аз исках да науча тези надзиратели на моите заповеди и те да се погрижат за моите деца, за да пораснат наистина в добра среда. Но те не пожелаха да дойдат при мене, за да ги науча. Всички те тръгнаха по пътищата на бащите си и се научиха на човешки заповеди и учения, които са от този свят. А аз не съм от този свят. Сега много от моите деца ще пострадат жестоко.

– Моля те, позволи ми просто да опитам да направя нещо за тях, поне да спася неколцина от тази ужасна съдба! - извика със силен глас Архен.
 Емануил постави двете си ръце на раменете му и каза:
– Виж, аз наистина обичам всички тези деца. Ти видя моето отношение към тях в Борисовата градина, при езерото Ариана. Довери ми се. Ако можеше да се направи нещо за тях, аз пръв бих го направил. Довери ми си и гледай.

 В това време първата вълна достигна тези деца, които бяха най-навътре в езерото. Те я видяха и започнаха да крещят. Едно по едно децата се обръщаха, виждаха вълната и всички започнаха панически да бягат към брега. Надзирателите също се бяха включили: ползвайки мегафони се опитваха да предупредят всички за вълната.

 Някои от по-големите деца, се опитваха да помогнат на по-малките и ги взимаха на рамене. За жалост вълната беше прекалено голяма и много от децата бяха напълно потопени. Те крещяха, молеха за помощ, повечето от тях не можеха да плуват достатъчно добре. Последва още една вълна, после още една. Общо бяха шест или седем, след тях имаше няколко значително по-малки и после езерото се успокои.

 Навсякъде имаше трупове на деца. Всички, които оживяха бяха в шок: едни седяха, други ридаеха неудържимо, трети ходеха безцелно насам-натам – хаоса беше пълен. Надзирателите не бяха по-добре от децата: тичаха във водата вадеха живите, опитваха се да окажат първа помощ на удавените...
 Когато всичко приключи целия бряг беше в трупове. Някои се опитваха да изведат живите от това ужасно място, събираха ги на групи и ги отвеждаха. Всички бяха в шок.
 Емануил каза на Архен:

– Толкова много години изпращам моите вестители при надзирателите, за да ги предупредя, за това, което има да се случи, но те не поискаха.
– Но защо не избави децата от ръцете на тези безразсъдни хора?
– Децата, които виждаш са всъщност хора от всички възрасти. Те имат свободна воля. Те пожелаха да ги държат в езерото, за да се забавляват. Някои наставници се опитваха да ги предупредят, че не е безопасно във водата, но тогава децата казваха, че ще отидат при друг наставник, който няма да им пречи да се забавляват. Така дори тези, които имаха сърцето си отворено, за да се погрижат, не можеха да направят почти нищо. Тогава и те се поддадоха на общото веселие. Крайния резултат ти сам го виждаш. Това е истина и тя се случва точно сега навсякъде по света.
 После Емануил продължи:

– Трябва да обучиш надзиратели, които да се грижат от сърце и според моите заповеди за моите деца. Започни от хората, които вече са ти поверени. Сам няма до можеш да се справиш. Довери ми се, че аз съм дал на всеки мечоносец всичко необходимо, както и на тебе. Иначе ще станеш като един от надзирателите, които видя. Бъди верен!

Архен се събуди. Беше вече след обяд. В кухнята Мери правеше нещо и миришеше много вкусно. Децата явно бяха навън, понеже не се чуваха гласовете им.

 Интернет-действителност

 Архен седеше, потропваше с един молив по холната маса и се чудеше откъде да започне. Ужаса от преживяното не можа да избледнее в съзнанието му дни на ред. Скръбта за тези, които се погубваха не го оставяше дори за миг.

 - „Ще трябва да започна да записвам всичко, за да мога да достигна повече хора – мислеше си той – иначе не бих могъл да се справя. Ще направя един сайт в Интернет и там ще записвам всичко, което ми се дава, за всички срещи с Емануил, за пратениците, за всичко, което той ме учи.“

 Добре, но компютрите не бяха голямата му сила. Роден през 1970  година, младостта му мина без мобилни телефони, без компютри, без Интернет, без плазмени телевизори...Трябваше да намери някой, който разбира и той да има желание да му помогне.
 Ваня и Димитър, децата на бай Боре, първи откликнаха на нуждата. Димитър беше програмист и след няколко седмици имаха един празен сайт „Джумла!“, където Архен можеше да пише всичко, което считаше за необходимо. Така до лятото на 2011 Архен вече боравеше сравнително свободно с компютър и разбира се децата винаги бяха насреща, за да му помагат.
*
 В мрежата не беше по-различно отколкото извън нея. Тя беше просто едно отражение на действителността. Мечоносците продължаваха своите битки. Макар и да не можеха да се наранят очи в очи, те постоянно спореха, постоянно се перчеха един спрямо друг, постоянно някой се гордееше с някого пред другите. Всичките им разделения се бяха пренесли и в Мрежата. Разочарованието за Архен беше не малко, но и някак очаквано – все пак, какво да е по-различно отколкото „в реалния живот“?
 Времето му беше силно ограничено, знанията също. Компенсираше всичко това със постоянно минаване през вратата и разговори със Началника на армията. Този негов навик винаги даваше резултат: Началникът на войската винаги беше готов да го приеме и нито веднъж не му отказа съвет. Често не се налагаше да казва каквото и да било - Емануил вече знаеше всичко и знаеше въпросите, които бяха в сърцето му.  Затова и отговорите винаги бяха точно на мястото си и никога не го подведоха. Началникът на армията ръководеше своята армия с мъдрост, която той не беше видял, нито чул за която и да е друга армия. Ако и на пръв поглед да изглеждаше, като че нищо не си беше на мястото, след прекараното време с него осъзна, че по-добро ръководене не би могло да има никога и по никакъв начин.

Това, което научаваше го записваше и някои от тези записки взе да публикува във вече направения сайт. Реакцията на мечоносците беше не много добра. Те се почувстваха публично изобличени и засрамени като видяха делата си записани, за да ги чете целия свят. Ако и повечето от тях да не бяха лични, то дори и така изобличението беше толкова силно, че никой не искаше да признае, колко много се е отклонил, понеже срамът би бил голям: Нали досега бяха толкова твърди в това, което правеха и учеха другите. Така че повечето мечоносци предприеха тактиката на врага – щом нещо не ти изнася го оклевети и то ще изглежда толкова черно, че никой няма да му вярва. За известно време тази тактика даваше „добри“ резултати.

Естествено това тяхно отношение наскърбяваше не малко нашия приятел, който най-малко от всичко очакваше да му отвърнат със зло на доброто, което правеше за тях, но после започна да свиква. Лошото отношение не беше всъщност към него, а към началника, който го учеше по този начин. Така че Архен се утешаваше, че така поне не участва във онова ужасно отношение към децата на началника, което видя при езерото.

Самото публикуване на това преживяване му донесе не малко врагове особено сред надзирателите и то най-вече на тези, които сами бяха заели тези позиции, без да дочакат да бъдат приготвени и да им бъде поверено настойничеството. Те подеха не малка кампания против него и честно казано имаха сериозни успехи. Много малко хора се довериха на Архен и на това, което той казваше, че са заповедите на Емануил.

 Какво да правя с работата си?

  Архен беше свикнал с работата си и тя не му тежеше, дори изпитваше известно удовлетворение, че служи на обществото. Когато обаче оживя и стана мечоносец, нещата коренно се промениха: Преди виждаше, че вътре бяха престъпниците, а вън добрите. Сега картината беше друга: вътре – мъртви, и вън – мъртви.

Това наистина промени много ценностната му система и той започна да търси начини да направи и едните и другите да оживеят, без да го вълнува толкова много защо едните са вътре, а другите не. Разбира се никой не иска по улиците на София серийни убийци или педофили... Той беше разбрал, че когато, който и да е човек, се съгласи да бъде промушен с меча, той оживяваше, и каквото и да беше състоянието му до този момент, той получаваше живот и мир. А това означаваше, че той никога нямаше отново да бъде престъпник. Той ставаше мечоносец, а това означаваше, че започваше да се подчинява на Началника на армиите, и Архен знаеше неговите мисли и желания: всички да станат живи и след голямата битка да станат наследници на новия свят.

Работата му започна да му отнеме твърде много усилия. Животът на смени не е много удобен, особено когато имаш да се грижиш за малки деца, както бяха повечето от мечоносците, които той познаваше.
 Семейството му също имаше нужда от него. На Мариам също не и харесваше честото му отсъствие нощем. Не само защото  бяха съпруг и съпруга, а защото цялата отговорност за трите им деца през нощта падаше върху нея и това почти разби нормалния ѝ сън. Те имаха почти дванадесет години брак и умората се беше натрупала.

 Така Архен отиде при своя началник и му обясни, че желае да напусне, след като си намери друга работа. Тъй като в България по това време беше сериозна криза, заплатите наистина не бяха високи и нямаше достатъчно желаещи за този тип работа. По това време всички българи желаеха да са шефове на големи западни компании и да имат невероятни кариери. Въобще всеки гледаше да изплува от блатото на комунизма и бедността. Всички знаем каква страшна бедност произвежда комунизма. И така хората се нахвърлиха лакомо върху капитализма и ядяха ли ядяха. Но не забелязаха най-важното: комунизма и капитализма бяха като двете страни на монетата – хората оставаха мъртви, напълно мъртви, било то като живееха в комунизма, било че се радваха на благата, които произвеждаше капитализма.

 Макар че столицата беше най-облагодетелствана и повечето хора се стичаха от цялата страна, за да търсят работа, образование и кариера тук, нещата „не бяха розови“ и безработицата и сивия сектор подкопаваха нормалните взаимоотношения в обществото. Лакомията на работодателите ги караше да спестяват от данъци за служителите си, те получаваха мизерни пенсии, това ги караше да мразят работодателите си. Държавата постоянно увеличаваше данъците – новата  философия на Западния капитализъм беше постоянно увеличение на данъците, скрито зад високопарни думи, за постоянно намаление.

 Това доведе до невероятна криза на доверие на човек в човека – хората не си вярваха и се бореха всеки за себе си, за да оцелее. Който оцелееше, не мислеше за останалите, дори когато те го бяха избрали да ги представлява в Народното събрание. Хората бяха охладнели до неузнаваемост.
 Та в тази обстановка да напуснеш добрата си държавна служба, като имаш три деца, изглеждаше като повече от неразумна постъпка и Архен я отлагаше, ако и от известно време да виждаше, че тази работа не му е по сърце вече.
*
 Беше минало лятото на 2011 година. Те не отидоха на море, дори не отидоха на планина. Заема който бяха изтеглили преди няколко години, за обзавеждане на новия си дом погълна почивката им, но поне го изплатиха. Сега бяха „на чисто“.

 - „Може би догодина да успеем да стигнем до морето“ – си мислеше той...

Мариам беше напълно против напускане на работа, поне докато не си намери хубава работа с трудов договор, а не в сивия сектор. Освен в затвора, в полицията или като частна охрана, той нямаше кой знае какъв избор при търсене на нова работа, а всички тези професии си приличаха – времето ти беше отнето. Нейната работа беше спокойна и доходна, поне за стандарта в София. Така че тя правеше всичко по силите си да си запази работата, дори настинките караше накрак, ако и да беше доста тежко. Вратата беше единствения изход: Архен я отвори и се затича към Началника си. Вътре го очакваха както винаги.
– Как мислиш, – започна с въпрос Началникът на войската – ако на някой човек стадото му падне във водата, какво би направил?
 Архен си спомни за децата и вълната, и бързо отговори:
– Би използвал всичките си сили, както и тези на приятелите си и близките си, за да избави стадото от удавяне.
– Точно така. Би потърсил помощта на всичките си приятели, за да избави стадото от водата и от смъртта. Най-голям враг на тези, които считат, че живеят в твоя свят е, че са мъртви и не го знаят. Аз не желая те да останат невежи относно това. Също така желая те всички да живеят заедно с мене и създателя на армията и на мечовете. Искаш ли да ми помогнеш да ги оживим? Аз ще съм ти много благодарен, ако го направиш. Моята признателност към тебе няма да отмине дори след голямата битка.
– Да, ти ме направи жив, затова аз не мога да правя нищо друго, освен това, което би ти угодило на тебе. Но как това се връзва с моя въпрос за работата, дали да остана, дали да напусна? Всъщност ето как стои въпроса: Работата ми отнема живота, а той принадлежи единствено на тебе, понеже ти ме избави. Затова е добре да я напусна, за да имам време да се погрижа за истинските проблеми. Но семейството ми не може да бъде оставено, нали? Аз ги обичам и искам и те да се спасят. Много ти благодаря, че сам с меча си прободе моя голям син и той оживя, но остават още трима души в моето семейство...

 Всички мечове всъщност са един единствен меч – моят меч, който моят баща умножи и направи да стои в ръката на всеки, който поиска този живот. Дали ти промушиш някого за живот или аз, е едно и също. Дори малкото дете в началото на твоя живот с мене използва същия меч. Ти също видя, че моя меч може да дава не само живот, но също да дарява здраве. Ти имаш същия меч. Това е главното. Изборът обаче зависи от тебе. Баща ми даде на всеки мечоносец правото да избира. Решението за всяко нещо е изцяло в твоята ръка. Но ако искаш да вършиш това, което е правилно пред мене, то мисли за нещата тук, а не за нещата от твоя свят. Кое е ценното тук? Това е определящото. Кое е важното тук? – след тези думи Началника млъкна и зачака.

 Архен очакваше още обяснения, понеже в главата му се бореха всички тези различни мотиви, които ние се постарахме да опишем, макар и накратко. Началникът обаче не каза нищо повече – явно считаше, че е казал достатъчно. Продължаваше да го гледа в очите и да очаква неговото решение. Като че ли това решение беше важно не само за Архен, но и за началника на армията. Тогава се намеси един от стоящите наблизо генерали:

– Преди всичко ти си мечоносец. Ти си войн в най-могъщата армия, която някога е била на земята и която някога ще бъде. Никой войник не мисли първо да своя живот, как да го опази, а как да изпълни заповедите на своя началник, които са по-важни дори и от живота. Дори да умре на бойното поле това му се счита за чест. Нищо по-малко не е достойно за един войн. Бъди верен!
*
 Помощта дойде пак от най-неочаквано място, както често се случваше в новия му живот. На гости им бяха родителите на жена му и тя се беше постарала да им разкаже в подробности за новото желание на мъжа си. Както си ядяха тъста му най-неочаквано зае неговата позиция:

– Слушай Архен, аз никога не съм искал да ти се меся, но сега ще си позволя да ти кажа какво мисля. Винаги ме е притеснявала твоята  работа: опасна е, работиш всеки ден със най-опасните хора, а имаш жена и деца, за които да се грижиш. Мариам ни разказа, че искаш да си потърсиш по-спокойна работа ( така неговия тъст си беше обяснил ситуацията). Имам един приятел, който мисля, че може да ти помогне. Какво ще кажеш?

 Това предложение беше толкова неочаквано, че на Архен му трябваха няколко минути, за да осмисли казаното. Не беше свикнал родителите на жена му да се грижат да него. Като се съвзе от първоначалния шок каза:
– Какво може да направи той, твоят приятел де?
– Ще му се обадя и после ще ти кажа. Ти обаче не прави нищо докато не ти се обадя. Става ли?
– Добре – кимна Архен. – Ще чакам.
*
 Два дена по-късно те имаха среща със въпросния приятел. Той се оказа от „старата гвардия“ – комунист със своите връзки от миналото. Човекът наистина можеше да помогне и не искаше нищо в замяна – просто услуга на стар приятел.
 Една седмица по-късно Архен вече работеше като управител на малък склад на края на Люлин, близо до Околовръстното. Заплатата не беше лоша, работеше пет дни в седмицата и работното му време свършваше в пет следобед.

 Книгата

 Беше есента на същата година. Исляма беше се радикализирал още повече и постоянно заплашваше със бомбени разправи по повод и без повод. Тайните служби трябваше да работят постоянно, за да осигуряват поне що-годе спокойствие за гражданите. Така беше по целия свят, или поне така си мислеше света... Всъщност както ислямистите, така и повечето от останалите жители на планетата Земя бяха просто мъртви и не го знаеха. Така че тези, които заплашваха и тези, които се отбраняваха от техните заплахи бяха мъртви. Единствено мечоносците имаха живот, който им беше подарен и им беше подарено правото да го предават на всеки, който се съгласи да бъде промушен от меча на Емануил, който беше умножен от неговия баща и беше раздаден на всеки от тях независимо от техния пол, раса, възраст, положение в обществото и родина.
*
 В един от тези „спокойни есенни дни“ Емануил сам дойде при Архен, точно когато той се разхождаше и размишляваше за всичко, което му се беше случило в последната година и какво следва. Началникът на войнствата застана до него и му каза:

– Трябва да те срещна с един мечоносец. Последвай ме.

 Те вървяха пеша около километър. Говореха за бъдещата пълна победа над смъртта. Архен вече беше видял, че смъртта е свързана със злото по един неразделен начин. Злото предизвикваше смърт и смъртта предизвикваше зло.
 Макар, че не знаеше много по въпроса, беше разбрал, че е най-мъдро да бяга от всяко зло и възможно най-бързо и най-далеч възможно. Понякога злото се приближаваше твърде много, понеже на човек често му се струва, че неговото зло не е толкова зло, и че няма да навреди чак толкова много на останалите.

 Разбира се имаше мнозина, които харесваха злото, и не желаеха да се отделят от него – злото им даваше власт над другите и пари, много пари, лесно изкарани и лесно харчени. Покварата като че ли беше обхванала всички мъртви. Дори мечоносците често забравяха кои са в действителност и се предаваха на измамата на злото, което ги подмамваше да се „погрижат за себе си“ на всяка цена.

– Злото е по-старо от човека – му каза Началникът. – То е родено преди който и да било човек да е бил роден. Сенките, които ти вече познаваш донякъде, са носителите на това зло. Но не само те. Наистина всеки човек, който е мъртъв е мъртъв поради злото, което живее в него. Книгата говори много за това.
– Коя книга?
– Книгата, която ще ти покажа след малко. Тя е написана, за да знаят мечоносците всичко, което им е необходимо. И тя е свидетелство за моя свят, за който ти знаеш не малко вече. Пази написаното в тази книга, понеже тя е като вратата у вас – тя може да те упъти за всичко, което не знаеш и тя е свидетелство за мене, за меча, за живота и смъртта, както и за битката.
– Защо не зная нищо за тази книга?
– Защото мечоносците от поколения използват от нея само това, което им е познато и което разбират, а ти знаеш, че то не е много. За това те забравиха да пазят написаното в книгата и написаха много други книги. Така Книгата остана на заден план и мнозина като тебе, които от скоро са влезли в живота не знаят нищо за книгата. Но ти беше избран, за да ти бъдат показани нещата, за които пише в тази книга, така че да бъдеш свидетел, че Книгата е истинна.

 Те вървяха още малко и Началникът му показа една врата, на една малка къща с двор. Архен и преди беше минавал покрай нея. Началникът му каза:

– Почукай на тази врата. Ще ти отвори един мечоносец, който вижда както и ти виждаш. Той е от много време мечоносец и знае много за Книгата. Говори с него. Кажи му, че Аз съм те изпратил.
– Ти няма ли да останеш с нас?
– Върви – кимна му Емануил. – Не знаеш ли, че Аз никога не оставям, нито забравям някого от вас?
*
 Почука. Вратата беше отворена от човек на неговата възраст в пълно бойно снаряжение. Оръжието му блестеше, което  свидетелстваше за всекидневната му употреба.
– Добър ден.
– Добър ден. Виждам, че си мечоносец?– каза непознатият.
– Емануил, началникът на войската ми показа твоя дом и ми каза, че тук живее мечоносец, който ще ми покаже книгата, както той се изрази. Дали не си ти този човек?
 Човекът се усмихна приятелски и каза:
– Влез! Заповядай, аз съм този човек.
 Влезнаха в не-голям хол, където имаше холна гарнитура, бюро със стар компютър и печка. Предложи му нещо за пиене, сложи пред него бисквити и каза:
– Казвам се Борис. Приятно ми е да се запознаем! – и протегна ръка за поздрав.
– Архен, приятно ми е! – каза нашият приятел.

 Разговора протече изключително приятелски. Борис се радваше като дете на всяко преживяване, за което Архен му разправяше. Особено го зарадва вратата и как тя му е помогнала да вижда толкова много за такъв кратък период от време. Когато стана въпрос за другите мечоносци и за тяхното отношение, Борис се наскърби, но каза:

– Зная, от много години е така. Някой ден ще ти разкажа повече. Но сега е време за Книгата. Той донесе една книга, която изглеждаше великолепно. Цялата светеше и буквите ѝ блестяха със светлина, подобна на слънчевата. Цялата стая се освети от нея.
– Тази книга не е обикновена – продължи Борис – тя има способността да говори на твоето сърце. Властта, която има тя и властта, която е в меча, са едни и същи. Умението да използваш меча, който ти е даден, зависи от знанието, което имаш за тази книга. Тази книга свидетелства за Емануил и както вече знаеш, той сам свидетелства за тази книга. Тази книга е тайна книга – само мечоносците могат да виждат, какво наистина пише в нея, и тя може да говори само на техните сърца. Книгата знае кой е мечоносец и кой не е. Тя се отваря наистина само за тези, които обичат нашия Цар.
– Нашия Цар? А кой е той? – попита Архен.
– Ти го познаваш много добре, той е Емануил.
– Но той ми каза да го наричам по име, как е възможно един цар да иска да го наричат по име?
– Нашият цар е най-смиреният цар, който някога се е раждал, но също така и най-смирения човек, който някога се е раждал. Ти и аз трябва да се учим от неговото смирение. Дори настойниците днес изискват уважение и да ги наричат хората с титли и звания, но ти сам видя, че нашия Цар не изисква такива неща от тебе, той е по-загрижен за твоя живот, отколкото дали го наричаш със всички титли, които той в действителност има, а те не са малко. Книгата ще те научи за тях.
– Как мога да се сдобия с една такава книга? – (казаното до тук беше достатъчно, за да предизвика огромно желание у Архен, да я прочете и да я изучава докато разбере всичко. Желанието стана дори изгарящо.) – Дали е много скъпа?
 Цената на тази книга не може да се определи със пари, тъй като тя е по-скъпа от всички богатства на света взети заедно. Нищо не може да ти помогне да си купиш тази книга, също както и меча, който виждам, че носиш, също и шлема ти или ризницата. Всичко е толкова ценно! Но нашия Цар е толкова богат, че реши да ни подари цялото това несметно богатство, без да изисква нищо в замяна. Той ти го дава и ти можеш да го използваш както ти се вижда угодно. Ти вече знаеш как много от мечоносците не го използват, за да прославят своя цар, а себе си. Знаеш как постъпват надзирателите.

 Архен си спомни за преживяването с езерото и скръбта едва не го погълна. Само мисълта за книгата му даде надежда, че това време може скоро да приключи и мечоносците да заживеят по волята на своя Цар – Емануил.

– Така че книгата е безплатна. Вземи я и пази написаното в нея, понеже времето на Голямата битка наближава.

 В този момент на вратата се почука. Борис отиде да отвори. Влязоха няколко мечоносци с блестящо въоръжение. Изглеждаха пълни с решителност и готови за битка.
– Вероятно е време да си тръгвам: не искам да преча. – каза Архен.
– Ти не пречиш, а си добре дошъл сред нас – каза Борис.
 Останалите потвърдиха, като кимаха с глави:
– Остани, ти си един от нас.

 У дома

 Неговата голяма радост вкъщи беше Антон. Той видя книгата и я разпозна още от вратата. Взе я и не я остави. Четеше и четеше докато един ден баща му видя, че книгата започна да оставя своя отпечатък  върху неговия син – той започна да придобива мъдрост и знание, които самият той беше придобил, когато преминаваше през вратата, и дори още повече. Двамата постоянно обсъждаха написаното в книгата.

 Неговата тъга вкъщи бяха останалите му две деца – Архен-младши и Стина, както и Мариам. Те не искаха и да погледнат във книгата, като че ли ги беше страх от  нея. Когато той я отваряше, всички освен Антон си намираха занимания и се разбягваха. Те не виждаха цялата слава на Книгата. За тях това беше една стара книга, която плюс това беше и неразбираема.
*

 Приятелите

 Срещите със бай Боре и неговите деца бяха освежително време за Архен. Той взимаше Антон и заедно отиваха на гости на Боре и останалите. Те им свидетелстваха за книгата и започнаха да четат от нея при всяка тяхна среща. Мъдростта, която забеляза в живота на Антон сега можеше да бъде видяна във всички, които четяха книгата. По един или друг начин те всички се сдобиха с нея. Сега като че ли бяха по-готови от всякога за битката.

 Срещите с Борис и останалите, които бяха с него бяха особено полезни: Те бяха хора, които знаеха наистина много за книгата и бяха прекарали много време, за да я познават и разбират. Те разказваха на Архен и на Антон неща, които Архен беше чул или видял когато минаваше през вратата.

 Вратата

 Всъщност вратата вече я нямаше. В деня в който той получи Книгата и се прибра вкъщи, вратата я нямаше. На другия ден беше същото. На следващия също. Той си спомни думите на Борис за властта на книгата и реши, че вратата е свършила своята работа и после...

 - „После сигурно е била дадена на някой друг, който е имал нужда“, както си мислеше Архен.

 В действителност вратата си стоеше на същото място, но беше станала невидима. Такива врати имаше по цялото лице на земята и на някои хора беше позволявано за известно време да ги виждат, да минават през тях, за да засвидетелстват на останалите свидетелството, което беше записано в Книгата.

 Най-нова история

  Борис често му обясняваше какво се е случило през последните двадесет години. Разказите му бяха изпълнени със скръб по изгубените хора и изгубеното време. В България комунизма падна преди 22 години. Комунистите ненавиждали мечоносците и се опитвали да унищожат книгата и всяко свидетелство за нея. Мечоносците трябвало да понасят много унижения, много хули и клевети. Някои от тях дори били убити.

 Книгата, която има власт да даде живот на всеки, не можела да се защити от вандализма и арогантната гордост на комунистите – те или я горели, или я изхвърляли щом я намерят някъде. Мечоносците бяха безсилни да се справят със тях – мечовете им не са направени да убиват и поради това комунистите не се плашели от тях.

 Книгата обаче ги плашела: тя свидетелстваше, че те са мъртви, точно както и другите, а те не вярвали на това, понеже сенките ги били измамили, че са живи и че единствено те ще донесат мир и просперитет на Земята. Това, според учението, което сенките им внушили, трябвало да стане чрез оръжие – те първо трябвало да завладеят света, и после да научат и останалите, как да живеят – били повярвали на една лъжа, понеже освен меча на Емануил и неговата книга няма нищо друго на  земята, което да даде живот на човека.

 Към тях се били присъединили и учените от целия свят и убеждавали хората, че всичко, което казва книгата е пълна измислица и че хората са живи и винаги ще бъдат живи. Изглежда на всички им харесвало да ги заблуждават, поне не изисквало никакви усилия от тяхна страна. Сенките бяха успели да подкопаят всяка вяра във книгата, понеже тя свидетелства, че и хората и сенките са мъртви. Но докато за хората все още имаше възможност да оживеят преди деня на тяхната смърт, то за сенките няма никаква възможност. Това ги прави да изпадат в ярост и да нападат още и още хора, макар да няма никаква полза, освен че наскърбяваха сърцето на вечния цар и на неговия баща. Изглежда това беше и целта им.

Царството на хората и сенките беше във своя възход и беше придобило невиждана власт за човека досега. Макар и власт основана на смъртта, те предпочитали да се радват на придобивките си, дори и да е за кратко време, вместо да поискат да бъдат промушени с меча и да получат живот.

Когато паднал комунизма в България, много мечоносци си помислили, че сега много хора ще пожелаят да станат като тях. И за известен период наистина било така. Поради това те ходели като горди победители и свидетелствали за Емануил и неговия меч навсякъде. Тази гордост ги направила да забравят книгата и да започнат да пишат свои книги, които бързо заели мястото на единствената книга, която била способна да дава живот и мъдрост.

 Много пъти сенките успявали да измамят наставниците и те оставяли децата да си правят каквото им харесва, вместо да ги учат да живеят по образа на своя велик цар. Сенките постоянно кроели нови планове. Те нито за миг не си позволиха да се разфокусират от целите поставени им от техните началници и най-вече от главния им началник, чието име е Аполион.

 Комунизма отрекъл съществуването на сенките и това било добре дошло за тях, понеже никой не се бои от нещо, което не съществува. А когато не се бои, то не внимава и на думите на Книгата, която единствена свидетелства, че те са врагове и то смъртни на всички хора, а не само на мечоносците. Сенките ликували. После те успели да настроят едни мечоносци против други мечоносци и мечоносците улисани в своето величие, не забелязали кога битката между тях станала толкова жестока, че това, което сенките не можеха да постигнат с десетилетия, мечоносците го направили за няколко години, като се намразили и се клеветели едни друг и един против друг водели войни дори до днес.

 Това накарало Началникът на войските да отвори врати, за да могат някои избрани от него свидетели да видят и да чуят, за да разкажат на останалите, че всичко, което казва книгата е истина. Но те не чули. Дори самите мечоносци видели, че мъртвите си живеят по-добре от живите и пожелали техните блага. Направили се на мъртви и понеже никой освен самите тях не виждал, то никой не можел да ги различи. Сенките можели, но те само се радват, когато виждат, че тези, които могат да им пречат, всъщност им помагат. Още една победа била на тяхна страна.

 Хора като Архен обаче им пречеха: те бяха опасни, понеже минаваха през вратата и отиваха при царя и той лично ги учеше. После те ставаха свидетели и учеха другите да се доверят на книгата, която те толкова много мразеха.
*
Тук нашия разказ спира, за да се пренесем години напред във времето. Нито много, нито малко.