Хората сме навикнали да слушаме за войната: Постоянно някъде някой народ воюва срещу някой друг народ и историята на човечеството е низ от безкрайни военни конфликти. Толкова сме свикнали с тях, че ако новините не обясняват за поредната война, сменяме канала и търсим „по-обективни“ новини.

Тези, които воюват се бият всеки за каузата на армията, в която са: едни доброволно, други по принуда. Но и едните и другите гледат да оцелеят и да придобият възможност да живеят един по-добър живот. Това изисква много компромиси със съвестта – убийството на човек не е лесно нещо, а когато трябва ти да го убиеш, е възможно никога да не преодолееш последствията от постъпките си. Но така живеят войниците – подчинение дори до смърт. За останалите, които не воюваха в този ден живота просто си течеше. Ами вие знаете какво искам да кажа: нищо особено, нищо специално, нищо ново, просто живот – някой се жени, друг се ражда, друг умира, друг се радва на придобивките си.

 Има само една единствена армия, която не носи смърт, а живот, когато воюва. Техните мечове не са направени да убиват, а да съживяват, техните щитове ги защитават от сенките и техните оръжия, но те нямат оръжия да воюват против земните армии. На земята всеки може да ги убие, разбира се ако му е позволено от великия цар и неговия баща. Въпреки това няма, не е имало и няма и да има армия по-велика, с по-мощни оръжия от армията на великия цар – Емануил.
*
 Поколението на Архен почина и след тях минаха още поколения, но не много. Те имаха цялото разбиране, което им оставиха хората като Борис, Архен, бай Боре.

 Книгата беше станала отново разбираема книга и никой не беше в това невежество, което беше толкова типично за 2010-а година. Мечоносците бяха придобили много знание и разбиране за всичко, което им беше дадено и за заповедите на великия цар. Дори още повече – те познаваха великия цар много по-дълбоко и близко.

 Много врати бяха отворени, много мечоносци минаваха постоянно през тях и знанието за великия цар растеше. Книгата се четеше по целия свят. Това доведе до небивал напредък. Мечоносците започваха да приличат все повече на Царя и на неговия баща. Колкото по-често преминаваха през вратите, които им бяха дадени, толкова повече умения придобиваха.

 Накрая те съвсем спряха да се бият един с друг и започнаха да употребяват цялата си енергия, за да оживяват хората. Това направи числото им много голямо и отвори много работа за надзирателите. Самите те вече не стояха край езерото, безсилни да се справят със прищявките на глезльовците, а се държаха както подобава на настойници, на които е поверен живота на народа на Емануил. Глезльовците се опитаха още известно време да развращават мечоносците, но те вече не ги слушаха – бяха разбрали, че да обичат и да дадат живота си, за да могат и другите да придобият живот е по-важно от техния собствен. Тези надзиратели, които отказаха да вършат това, което е добро и правилно бяха заменени със хора, които обичаха царя и неговия народ.

 Към края на времето преди голямата битка мечоносците не считаха другите за по-нищожни, както беше от незапомнени времена, а всеки започна да счита останалите за по-значими от самия себе си. Това отношение отключи невероятни подаръци от бащата на Емануил, който наистина се радваше, че неговата армия най-накрая е прозряла истината и е готова да воюва за нея, дори до смърт.

 Накрая преди голямата битка мечоносците се бяха превърнали в мощна армия, която без проблем завоюваше нови и нови територии, и много хора станаха част от армията.
*
 Не бива да те лъжа, драги читателю, че всички харесваха армията на Емануил. Напротив. Мъртвите станаха толкова себелюбиви, че повечето от тях нямаха никакъв интерес хората да стават живи, понеже тогава не можеха да се възползват от тях.

 Сенките постоянно им внушаваха, че именно мечоносците са виновни за тяхното състояние и колкото и абсурдно да беше това, мъртвите (си бяха мъртви и) се съгласяваха много по-лесно със сенките, които също бяха мъртви ( и винаги щяха да си останат такива), отколкото с армията на Емануил и със самия него.

 Така че, когато дойде деня на Голямата битка, мъртвите, или по-точно тези от тях, които не искаха да придобият живота на Емануил и да живеят, станаха арогантни дори до смърт. (Нека си припомним какво беше отношението на родителите на Мариам към Архен, към великия цар, към книгата и към този, който я беше написал.)

 Мъртвите, измамени от сенките, решиха да воюват със мечоносците и да ги унищожат, докато не остане нито един от тях на земята. Те искаха да си „живеят“ спокойно без някой постоянно да им казва, че са мъртви, и че имат нужда от Емануил и неговия живот, който той раздава безплатно. Те искаха независимост, пък ако ще и цената да е да си „живеят“ мъртви, ако и за малко време.

 Така започна Голямата битка. Сенките и мъртвите се съюзиха и започнаха да преследват и да изтребват мечоносците. Както вече знаем, техните мечове бяха направени да дават живот и те не можеха да се защитят от оръжията на мъртвите, които бяха направени да отнемат живота от хората. Като че ли всичко тръгна добре за мъртвите. Те обаче често губеха битките, понеже много от мъртвите, като виждаха жертвоготовността на мечоносците и тяхната любов, отказваха да воюват против тях и самите те ставаха мечоносци. Така че победата беше ту за едната страна, ту за другата.

 Това продължи не малко време. Мечоносците вече се питаха, колко ли време ще успеят да удържат невероятната ярост, с която бяха атакувани.

 Тогава се случи това, което всички те чакаха от незапомнени времена – самият цар на царете дойде на бял кон и мечът му беше в ръката му. От неговото присъствие мъртвите съвсем загубиха сили и взеха да бягат, за да избегнат неговия меч, който всяваше у тях повече ужас, отколкото дори смъртта. Някои обаче, съвсем оглупели от влиянието на сенките, на което се бяха предали, решиха, че могат да воюват и срещу самия цар и неговия баща.

 Това стана и последната битка, понеже бащата на Емануил беше определил, че когато те застанат срещу неговия син, той ще се намеси. И той се намеси и армията на мъртвите беше изтребена. Никой от тях не остана. Само костите им свидетелстваха, за това, че са дръзнали да се изправят в безумието си срещу най-великия цар, който през цялото време им желаеше само доброто и да им дари живот, но те не поискаха.

 Така Емануил се възцари във града наречен Град на мира, както било написано в книгата преди много поколения. Мечоносците придобиха живот, който дори можеше да се види с „просто око“. Сега те не можеха да умрат и се радваха на плодовете на своя труд, че не са се отказали поради трудностите, които бяха в предишното време.

 Бащата на Емануил беше забранил на сенките да смущават когото и да било и по този начин всички, дори и мъртвите, които не бяха умрели в голямата битка срещу Царя, се радваха на спокойствие и на живот, който те не можеха да си представят, че съществува, ако и да не станаха живи.

 Така отмина наистина много време. Никога преди земята не беше виждала такъв цар, който да управлява със справедливост и любов, със мъдрост и простосърдечие. Народите не спираха да го хвалят и да му се възхищават и той се радваше, че може да им помага и да ги въведе в живота.

 Накрая на този много дълъг период, наричан милениум, по благоволението на бащата на великия цар, сенките бяха освободени, за да бъдат изпитани народите, дали наистина искат да ги управлява този велик, велик цар или пак ще пожелаят всеки да е цар за себе си, както е било през цялото време откакто има човек на земята.

 Сенките тичаха като обезумели, понеже в това виждаха своя шанс да настроят народите против Емануил и да си възвърнат царството на смъртта, както беше много време. Тичаха и мамеха, внушаваха лъжи и клевети против великия цар. Отиваха при всички царе, политици, управници на народите. Не се спираха пред нищо, понеже нямаха какво да губят – те вече бяха загубили всичко още преди вековете. Така народите бяха измамени пак и отново въстанаха против бащата на царя и против неговото справедливо управление.

 Тук е и края на човешката история и историята на сенките, приятели мои. Те бяха хвърлени във огнената пещ, която бащата приготви, за да бъдат мъчени денем и нощем за всичкото зло, което направиха и за всичките зли думи, които изрекоха. Заедно с тях там отидоха и всички врагове на Великият цар. И тяхното мъчение няма да спре никога.

 А мечоносците получиха своето наследство – бащата направи за тях ново небе и нова земя, където те да живеят завинаги като сънаследници на царството заедно със своя цар, когото те обикнаха дори до смърт.
*
 Така приятели завършва нашата история – със щастлив край за доброто и за живота, и със лош край за злото и за смъртта. И всеки, който чете тези думи нека се замисли дали си заслужава сега, за кратко време да се радва на злото или да се радва на вечното добро и на любовта на бащата и на неговия син Емануил.

 Край.

 „Тогава Исус пак каза: Истина, истина ви казвам: Аз съм вратата на овцете. Всички, които дойдоха преди Мен, са крадци и разбойници; но овцете не ги послушаха. Аз съм вратата: ако някой влезе през Мен, ще бъде спасен и ще влиза, и ще излиза, и ще намира паша. Крадецът влиза само за да открадне, да убие и да погуби. Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно.“

Библията, евангелието според Йоан, глава 10.

 Авторски права: Позволено е копирането за домашно и обществено ползване (училища, детски градини, старчески домове и пр.) без да е необходимо допълнително разрешение от автора. Не можете да променяте съдържанието по никакъв начин без писменото разрешение на автора.  За допуснати грешки моля пишете ни.

 Ограничение за възраст: Подходяща за всяка възраст, пол, раса, семейно и обществено положение и пр. Изцяло базирана на посланието на Библията.